Истинската история на едно момче в "Има крокодили в морето"

След кратко затишие, се завръщам с публикация за една удивителна книга на Фабио Джеда, чиято премиера в България беше преди малко повече от два месеца. Е, аз като виден книгохолик, чаках с нетърпение да се сдобия с нея, но по една или друга причина, успях едва преди около седмица, и едва вчера я прочетох.

Издателство: Жанет 45

Тази на пръв поглед малка книжка със странно заглавие всъщност се оказа, че крие зад кориците си една голяма история. История за едно момче. От Афганистан. Няма как да не направя паралел с книгата на Халед Хосейни - "Ловецът на хвърчила". Но с една огромна разлика - докато при Хосейни става въпрос за художествена измислица, то тук историята е реално случила се. Енаятолах Акбари е реално съществуваща личност, която в действителност е преживяла това, което е описано в книгата. Тук е моментът да вметна, че "Има крокодили в морето" представлява един разказ на Енаятолах, кратък и въздействащ, който се чете изключително лесно, но през цялото време те стиска за гърлото, защото знаеш, че това се е случило и продължава да се случва на определени места по света.

„Нуждата да емигрираш понякога е равносилна на нуждата да дишаш”. Този цитат дава достатъчно добра идея какво тласка едно дете да работи на много места, да спи из паркове, да се прехранва с каквото намери, като междувременно преминава нелегално няколко различни държавни граници. Бягайки от родния Афганистан, след като е изоставен от майка си в Пакистан, Енаятолах е принуден да се превърне в емигрант, търсещ своето спасение в Иран, Турция, Гърция, та чак до Италия, където намира своя дом. Нещо, което мнозина други не успяват да сторят...

Да, тази история ме накара да се замисля дали имам нужното основание да се оплаквам от живота, който имам. Не, нямам. Вероятно и вие нямате. Защото не ни се налага да се борим за правото да дишаме свободно, да учим, работим. Защото в главата ни не кънти собственият ни глас, питайки ни дали ще доживеем до утре, дали няма да ни убият на улицата защото брадата ни не е достатъчно дълга. Или пък, защото не принадлежим към "правилното" - било то етнос, религия или пол. Достатъчно е да се обърнем и да погледнем към други държави и ще видим, че в 21-ви век такива неща все още се случват. Все още има такива места по света, в които хората нямат нашия късмет - да не се страхуват, че ще бъдат убити, защото са били родени такива, каквито са...

Други ревюта за книгата:

• в Книгозавър
• в Книголандия
• в Аз чета
• в Lammoth

За "Невидимите кризи"...

Знаех, че ще ми е трудно да пиша за новата книга на Георги Господинов, още докато я четях. Знам, че за каквото и да пиша на този български автор, ще ми е трудно. Лошото е, че не ми става по-лесно, виждайки белия лист (дори и виртуално). Не, не ме разбирайте погрешно. Книгата oпределено е от тези, които ти завъртат главата още от първата страница, а с последния си ред те оставят напълно безмълвен и мислещ.

Издателство: Жанет 45

Тези двеста страници с публицистични текстове на Георги Господинов се оказаха в ръцете ми навръх поредната криза, тресяща както страната ни, така и света. Не, няма да говоря за политическата ситуация, но "Невидимите кризи" сякаш идеално се слива в унисон с нея. По темата препоръчвам ви да прочетете интервюто на автора пред "Дневник" - Георги Господинов: Въпросът не е кой ще плати сметките, а кой ще плати проваления живот.

"Невидимите кризи" подхваща цял куп теми, които обикновено биват незаслужено измествани от дневния ни ред. Като започнем от осмислянето на социализма, минем през българския манталитет и стигнем до факта, че без литература целият ни свят е напълно загубен, ще стигнем до извода, че кризите ни стават все по-страшни. Но не кризите, свързани с липсата на нещо видимо - тях винаги ги е имало и ще продължава да ги има. А именно онези - невидимите, при които положението наистина е сериозно. 

Осмислянето на тази книга, обаче, никак не е лесно. Зад прекрасната ѝ корица* са поместени две части с по 20 истории във тях.  Всяка една от които, ще те държи изключително здраво за гърлото, карайки те да осмисляш неща, за които си мислиш, че знаеш всичко. Неща, които те радват, натъжават, плашат, или просто неща, които избягваш да признаваш дори пред себе си. От време на време тези неща ще те усмихват, само за да ти ударят шамар на следващото изречение. И въпреки това, ще те нарича "красив", защото "четящият човек е красив". 

Тук трябва да отбележа, че никак не се разбирам с книги с публицистични текстове. Ужасно ми е трудно да ги чета. Тук дойде първата ми изненада от книгата. Тя се четеше изключително лесно, чак неестествено. Имах чувството, че това е роман, толкова сполучливо са подбрани и подредени текстовете, че не ми се искаше да свършва. А буквално книгата се чете на един дъх. Неотдавна писах за един друг автор, към когото изпитвам почти наркоманска зависимост. Е, сега с чиста съвест, мога да добавя и Георги Господинов към този списък. Не ми се искаше "Невидимите кризи" да е толкова кратка. Ама никак не исках!

В заключение, искам да споделя мнението си, че "Невидимите кризи" е абсолютно задължителна книга в днешни времена. Книга, която е жизнено важно да бъде прочетена, защото е интелигентна, емоционална, пълна с живот. Защото ни кара да мислим...

*Невероятната корица е дело на Ина Бъчварова и Владимир Венчарски.

А ако не съм се справила с нелеката задача да ви убедя да прочетете тази великолепна книга, то преди да сте се отказали напълно, прочетете и ревютата в:

• Литературата Днес
• Книжен Жор
• Книголандия
• Аз чета

Първа среща с Джеймс Клавел...

... или накратко за "Цар Плъх"

Отдавна слушам хвалебствия за романа на Джеймс Клавел "Цар Плъх" - още от гимназията. Но чак сега успях да ѝ позволя да ме обсеби за известно време. И определено добрите отзиви са основателни. 

Издателство: Сиела

Действието в романа се развива в края на Втората световна война там, в японския военнопленнически лагер Чанги в Сингапур. В него англичани, американци и австралийци са принудително захвърлени в безмилостна битка за собственото си оцеляване. Те живеят сред глад, мизерия и множество болести, които са се превърнали в ежедневие. Ден след ден. Сред тях, обаче, се откроява фигурата на Царя. Единствен той е сит, здрав, облечен в чисти дрехи. И притежава огромна власт - властта на парите. Неговата пресметливост, нюх към търговията и умението да извличаш облаги от нещастието на околните го превръщат в най-влиятелната фигура в лагера. 

Всъщност, това е книга именно за Царя. Една история за приятелството, за омразата, за вечното надлъгване, за обикновените човешки слабости по време на война. Но всъщност, това е и история за надеждата. Надеждата, която ти дава воля да живееш, да се бориш. Ден след ден. Докато не те освободят. След което идва въпросът дали ще успееш да се справиш с нормалния живот след като си минал през ада на Чанги...

Романът действително е написан много добре и определено ми хареса. С едно изключение - прекалено бавно се развиваше действието (според мен), което е и единствената причина да му дам само четири звездички в Goodreads. Но краят определено си заслужава!

П.П. "Цар Плъх" е част от т.нар. Азиатска сага на Джеймс Клавел, от която ми предстои в скоро време да прочета романа "Шогун". 

 П.П. 2 Прочетох я на Покетбукчо, въпреки това слагам тази корица, колкото да има някаква визуализация на романа.

 

Остарях! :D

Създадох този блог с идеята, че ще се превърне в едно книжно местенце, но просто не мога да се удържа да похваля чудесните приятели, които имам <3 На 1 април остарях/помъдрях с още една година. Партито, което направих беше уникално, а пък подаръците в голяма степен - книжни! Да, за първи път от години повечето подаръци бяха книги, което безкрайно много ме зарадва - още от дете хората избягват да ми подаряват книги, което доста ме натъжава...А аз пък обожавам да получавам точно такива подаръци!

На горната снимка идеално се вижда, че получих 5! книги, едната от които в уникална ръчно изработена подвързия. Не бяха подминати и другите ми две страсти - виното и шоколадът. А пък нещото в шарения плик е ваучер за 90 минутен масаж и други екстри, с които да се поглезя.

Сега за книгите. Явно вманиачаването ми по Сафон е довело приятелите ми до мисълта, че ще се зарадвам много на "Играта на ангела". Не са сгрешили! "Шогун" пък е книга, която от доста дълго време искам да прочета, но или не я намирам в книжен вариант, или пък ме мързи да я кача на Покетбукчо. Вече няма да имам оправдание - подариха ми невероятно издание с твърди корици, което ще чака да бъде прочетено. Вирджиния Улф я бях чувала само като автор, но не съм чела нищо нейно, тъй че с нетърпение и любопитство очаквам срещата си с нейната "Към фара". Черешката на книгите беше екземплярът на "Невидимите кризи" на Г.Г. Точно тази книга ми беше подарена с уникално красива подвързия и веднага щом приключа с "Цар Плъх", ще я започна - все пак не мога да притежавам книга на Господинов и да я оставя да чака на рафта! (не че и другите ще чакат много, де :D )

Много държа да спомена и ужасно красивите и нежни картички с котки, за което пък вече подскачах от радост. Обожавам да чета, да похапвам шоколад, да пия чаша вино и междувременно котката ми да мърка до мен! <3

Подаръците за рождения ден не се изчерпват само с изброените по-горе неща. Получих и билет за концерта на Таря, който беше на 30 март в НДК (съответно го получих и предварително, за да мога да отида :D),  пиянска дженга, която сефтосахме в ранните часове на купона, когато алкохола вече привършваше и зарове за възрастни, за които няма да говорим много-много :D

Като заключение ще кажа, че съм безкрайно доволна и щастлива от подаръците, които получих и най-вече от приятелите, които имам, защото без тях нищо няма да е такова, каквото е - БЛАГОДАРЯ ви, че ви има и че ви познавам!

П.П. Не обръщайте внимание на фотографските ми умения - просто толкова си мога. :D

"Сянката на вятъра"...

...или как се влюбих в книга!

Как разбрах за Карлос Руис Сафон? Отговорът на този въпрос е "съвсем случайно". Преди почти цяла година, минавайки през Пролетния панаир на книгата и по-специално през щанда на издателство Изток-запад, човекът-блог Христо Блажев ми го препоръча и то романът му "Сянката на вятъра". Бях скептична, че ще ми хареса, имайки предвид, че въобще не бях чувала името на автора. Е, да... ама на Зимния панаир преди 4 месеца се изкуших и си купих романа. За голям мой срам успях да го прочета чак сега...

Тези 457 страници са толкова уникални, толкова увлекателни, че когато човек ги чете потъва в тях. За по-малко от два дена аз дишах, живях и съществувах единствено в следвоенна Барселона заедно с героите на Сафон. Реално, оказа се, че това е книга, която не можеш да я четеш просто за "лека нощ", защото няма да си легнеш, докато не затвориш и последната страница от нея. Грешка, това не е просто книга, това е КНИГАТА. Книга, която не исках да свършва, защото след това ще изпитвам почти наркоманска абстиненция. Книга, която все още искам да чета и препрочитам (или просто да продължа нататък с поредицата и "Играта на ангела"). 

Издателство Изток-Запад

Уважаеми читатели, повярвайте ми, че полагам невероятни усилия, за да избегна емоциалността при описанието на романа. Просто е трудно!

Да се върнем на "Сянката на вятъра". С малко думи бих могла да кажа, че това е роман за роман, носещ същото име. Роман, чийто единствен екземпляр момчето Даниел Семпере открива в Гробището на забравените книги. Единствен, защото някой усилено издирва и изгаря всяка една излязла на бял свят бройка. И то не само на "Сянката на вятъра", а и всяка друга бройка от всичките романи на автора му - Жулиан Каракс. Силно заинтригуван, младият Семпере-син се захваща да рабули тайната около името Каракс и неговите творби. Разплитането на загадката ще отнеме години, през който собственият живот на Даниел ще се вплете в една отдавна случила се трагедия. Миналото ще заживее наравно с настоящето, възлите ще се затягат все повече и все повече въпроси ще изникват... Едни ще търсят истината, други - дълго чаканото отмъщение...

Още по-накратко "това е една история за книги ... За прокълнати книги, за човека, който ги е написал, за герой, избягал от страниците на един роман с цел да го изгори, за предателство и изгубено приятелство. История за любов и омраза, за сънищата, които живеят в сянката на вятъра..." 

Има още много неща, които могат да се кажат за тази история, но ще спра дотук... защото каквото и да казвам (пиша), то никога няма да е достатъчно - тя просто трябва да се прочете и да се изживее, защото пред майсторството на Карлос Руис Сафон няма как да си безучастен. 

П.П. Прочетете още ревютата на "Сянката на вятъра" в Книголандия (и тук), в Литературата днес, в Аз чета на Милена Ташева, Димитър Панайотов и още много други (списъкът не е изчерпателен - след кратка справка Google ми изведе като резултати още много други ревюта).

 

"Натюрморт с кълвач"...

... или как да задържим любовта.

Признавам! Подцених я... много я подцених. Става въпрос за книгата "Натюрморт с кълвач" на Том Робинс. Подцених я и тя ми отнесе главата - почти половин година след като Мила ми я даде да я прочета. Подцених я и сега не знам как и дали ще успея да напиша свестен текст за нея. Подцених я! :D

Издателство: Алтера

Признавам и че за първи път се сблъсквам с подобен шедьовър. Шедьовър, написан от Ремингтън SL 3, който е един "електрически Шекспир", непрекъснато сменящ цвета си. Шедьовър, в който основният въпрос е "Как да задържим любовта?". И какъв е смисълът на Луната?

За да си отговорите на горните два въпроса, ще са ви нужни:

1. една принцеса, която иска да спаси света;
2. един луд бомбаджия, който живее извън закона;
3. един пакет цигари "Кемъл".

Разбъркайте горните съставки и добавете: една приказка, разказвана на чужд за теб език толкова много пъти, че накрая научаваш думите, една жаба, която НЕ е Омагьосаният принц, двойка (вероятно) извънземни, една пирамида и много странни и откачени теории.

О, не - това не е всичко! Ще ви трябват и: двама монарси, едно чихуахуа, един абсолютно некадърен агент на ЦРУ, много дъжд и къпини или много къпини и дъжд (ох, тотално се обърках!) и не на последно място - щипка революция, клечки кибрит и (малко) динамит.

Смесваме горните съставки и воала! Отговорите са намерени. Сега сериозно, "Натюрморт с кълвач" е една великолепна история за романтиката на секса и еротиката на любовта. История, за която ми е трудно да говоря без емоции - толкова хумористична и откачена... Тези 340 страници са най-свежото и каращо ме да се усмихвам нещо, което съм чела напоследък, че наистина нямам думи, с които да опиша майсторството на Робинс. А и чудя се колко ли баби в градския транспорт са ме помислили за луда, докато съм се смеела (почти с глас), четейки тази невероятна книга...

П.П. Това е линк към ревюто на Мила в Аз чета на същия този шедьовър, което аз много харесвам.

"Ловецът на хвърчила" на Халед Хосейни...

Чудя се замисляли ли сме се какво знаем за Афганистан... Освен това, че редовно присъства във вечерните новини... Освен, че го свързваме с талибани, самоубийствени атентати, бурки и все тъй "непознати" думички. Е, аз не се бях замисляла - за мен Афганистан беше напълно непозната държава с неразбираеми обичаи и нрави. "Беше", защото след прекрасния роман на Халед Хосейни - "Ловецът на хвърчила", се събуди любопитството ми. Макар и романът да не се отнася точно за Афганистан, в основни линии той разкрива достатъчно от историята на тази държава от 70-те години на миналия век насам, така че да ме заинтригува. И все пак това не е единственото нещо, заради което си заслужава да се прочете тази книга. Историята на Хосейни е ужасно въздействаща, интригуваща... Тя не ти оставя да си поемеш дъх... Уникална!

Издателство: Обсидиан

Действието в романа се върти около две момчета - Амир и Хасан. Родени и отрасли заедно. С единствената разлика, че единият е слуга на другия. Амир е богаташки син, искащ да спечели уважението на баща си, печелейки традиционното афганистанско състезание на бой с хвърчила. Хасан има само една цел - да защити своя господар на всяка цена. Наистина на всяка. Да, но цената, която трябва да заплатят, преобръща живота им. Тя ще раздели неразделните до този момент момчета. По ирония на съдбата, скоро и Афганистан ще се промени. Пътищата на Амир и Хасан ще се разделят окончателно - Амир ще замине за Америка, докато Хасан ще остане в афганската земя, която ще бъде опустошена.

Ще минат години. Ужасната тайна, разделила някога Амир и Хасан, ще излезе наяве. И Амир ще трябва да се върне в своята родина, удавена в кръв не само от съветските танкове, но и от лудостта на талибаните. Там, той ще има нелеката задача да се пребори с демоните от детството си и да изкупи невинно пролятата кръв... И не на последно място - да спаси един невинен детски живот, защото "в Афганистан има много деца, но няма детство" (цитирам по памет).

Признавам, не се сблъсквам с Хосейни за първи път. Преди месеци, пътувайки си към родния видински край, прочетох и "Хиляди сияйни слънца". Още тогава останах безмълвна. Сега... "безмълвна" е меко казано, просто недостатъчно... И ако написаното по-горе не ви е заинтригувало достатъчно, че да прочетете книгата, то предоставям на вашето внимание още две ревюта на уважавани от мен книжни блогъри - в Книголандия и в Литературата Днес.