По пътя от какавида към "Имаго"...

Знаете ли, някои книги ми напомнят сезони. Ето, например, книгите на Сафон ми миришат на падналите листа на есента, а пък невероятният роман на Радостина Ангелова - "Виенски апартамент", ми носи аромата на гореща чаша чай/греяно вино през късите зимни дни. Нямам обяснение за тази моя асоциация... Но открих своето лято в лицето на новия роман на Радостина Ангелова - "Имаго". 

Издателство: Жанет 45

Действието се развива в лятна Испания и е разпръснато на парчета, като един своеобразен пъзел. Пъзел, който всеки един от героите в него ще се опита да нареди пред очите ни с помощта на своята гледна точка към цялата история. Едно по едно, главните действащи лица ще се изредят да ни разказват как, кое и защо ги е довело до един или друг избор в техния живот. Избор, който заема централно място в цялата картина, която ще се разкрие пред лицата ни в края на романа. Тогава, когато пъзелът се нареди. Или пък не...

Изключително голямо впечатление ми направиха началото и краят на историята. Те образуват рамката на картината от по-горе. В нея ще рисуват българи, испанци, немци, латиноамериканци. Действието ще прескача от стара Европа до Латинска Америка и обратно. Пред лицата ни, страница след страница, ще се появяват съдби, всяка свързана с предишната. По един или по друг начин. В антрактите ще четем откъсите от дневника на д-р Дъглас Лий, биолог, чийто обект на изследване е развитието на зелевата пеперуда.

Именно желанието на човека да извърви пътя от какавида до имаго* заема централно място в романа. Поривът към свободата, към красивото, към любовта, ни кара да се развиваме, да преминаваме от един етап на живота си в друг. Но този порив крие рискове - крехката пеперуда може да се разпадне на парчета или пък да се върне назад в сигурния и безопасен пашкул.

Искрено се възхищавам на Радостина Ангелова за майсторското "рисуване" на персонажи, всеки един от които е толкова истински със своите мечти, дилеми, страхове, че докато четеш, съизживяваш неговата част от историята. Изключително прекрасен роман, след чиято последна страница остава богат послевкус, като след последна чаша сангрия - опияняващ и деликатен... Досущ като лято.

П.П. Романът ще бъде представен с предпремиерно четене на откъси на 22 септември от 10:45 до 11:30ч. на Алея на книгата в София на площад Света неделя. А самата премиера ще бъде на 24 октомври 2013г. в Галерия Credo Bonum (ул. "Славянска" 2, вход от ул. "Бенковски") от 18:30ч.

Още ревюта може да намерите: в Аз чета и love big books and cannot liе.

Накратко за "Пътеводител на галактическия стопаджия" - Дъглас Адамс

Искате ли да разберете защо хавлията е може би най-ползеното нещо на света... упс, грешка, в цялата Вселена? И защо не бива да позволявате на някой вогон да ви чете от стиховете си? Или пък какъв е отговорът на великия въпрос за живота, вселената и всичко останало? Е, в такъв случай трябва да прочетете всеизвестния "Пътеводител на галактическия стопаджия".

Отдавна не бях чела нещо толкова забавно и имайки предвид, че нямам познат, който да не я харесва, бях скептична, че на мен ще ми допадне. Никак, ама никак не се разбирам с фантастиката, даже започнатата преди две години "Хиперион" си седи недовършена. Е, противно на очакванията ми, не само че я завърших, а и ми хареса. Тук, ще добавя, че поне през три (3!) страници все нещо ме изненадваше или пък ме караше да се смея почти с глас. Oт разрушаването на Земята до множеството предназначения на хавлията и мишките, до куп други неща. Ще се запитате какво пък толкоз смешно има в едни мишки. Е, има - ще разберете почти накрая на Пътеводителя, а тяхната роля в цялата история не е никак малка.

Книжлето е ужасно забавно, кратко, бързо четящо се и увлекателно четиво, щом дори като на нелюбител на фантастиката като мен ми хареса, значи определено си заслужава да се прочете. А сега отпрашваме към ресторант "На края на вселената", като се надяваме там да сервират пангалактически гаргаробластер, което е най-хубавата напитка в цялата Вселена*.

*"Пътеводител на галактическия стопаджия" е първата част от поредица, носеща същото наименование.

"И всичко стана луна" - Георги Господинов

Знаете ли, имам навика да пиша ревюта за прочетените книги поне ден след техния прочит? Обичам мислите да "втасат" в главата ми, преди да ги пренеса на виртуалния лист хартия. Знаете ли също така, че рядко се случва да изпадна от супер весело настроение до това да съм просълзена в рамките на точно 5 часа, и то заради книга? Само да вметна, че това не се случва често. Е, днес, на 8 август 2013г., очевидно ще се случат и двете необичайни явления за моята скромна личност. 

Издателство: Жанет 45

След сборника с публицистични текстове на Георги Господинов - "Невидимите кризи", новината, че това лято ще излезе и друга негова книга, ме накара да се радвам като малко дете. Сега си представете, че от сряда, когато поръчах от  онлайн книжарницата Книга за теб тази книга, как успях да издържа до петък. И след като рано тази сутрин получих дългоочаквания смс от куриерската фирма, че днес ще е Денят X, едва успях да си намеря място от вълнение на работа. Да, беше един изключителен ден. Държейки вече "И всичко стана луна", аз не исках да започвам веднага с четенето, защото знаех, че няма да мога да я чета бавно и спокойно, а ще я погълна за броени часове. Така се  и случи. Добре, че на работа мога да чета без притеснение, иначе вече да съм безработна. И след като обърнах и последната страница, просълзена заради последния разказ, аз останах с увиснало чене.

Георги Господинов и в този сборник не изневерява на своя уникално завладяващ стил. Разказ след разказ времето тече, но за теб то е спряло. Е, не настава тъмнина, както ако това наистина се беше случило, но накрая оставаш изненадан колко е часът в действителност. Тези 19 разказа, събрани в малко повече от 160 страници, са толкова увлекателни, толкова истински, че аз не мога да опиша какво чувствам след тяхното прочитане, защото те просто трябва да се прочетат, за да разберете какво имам предвид. А самите истории... Те са помитащи, изпълвайщи те с широк спектър от емоции, оставяйки те безмълвен. Просто възхитителни... и невероятно добре написани!

Първоначално мислих да разкажа и по нещичко за ако не всеки, то поне за част от разказите, но на второ четене реших, че това би развалило удоволствието на четящия на този малък, но иначе голям сборник. А пък да преразказвам сюжетите им - това би убило магията на талантливото перо на Г.Г. И все пак, предлагам на вниманието ви една от любимите ми истории, която е меко казана трогваща - "Старецът и морето".

П.П. Извинявам се за изключително емоционалното ревю на "И всичко стана луна", но тя директно отива в графа Любими книги, а за тях не бих могла да говоря/пиша без стабилно голяма доза емоционалност.

Още ревюта в Литературата днес и Книголандия.

"Мидълсекс" на Джефри Юдженидис

Сблъсках се с името Джефри Юдженидис на Коледния панаир на книгата през 2011г. Тогава Мила ми препоръча неговите "Непорочни самоубийства". Е, дадох си последните пари за нея, тъй като на книжни изкушения не мога да устоявам. :-D Книга, която прочетох на един дъх за има-няма 12 часа... Сега положението не е много по-различно. На прибиране от морето минахме да видим Мила в Бургас, тъй като тя беше там, заради Алеята на книгата. Разходки, приказки, а-у... Докато не стигнахме до щанда на Жанет 45. Там, в едно кашонче бяха сложени книги с 50-процентно намаление поради някакъв дефект. И, о, изненада! Сред тях беше и "Мидълсекс". Книга, която от известно време стоеше в списъка ми за прочитане, но поради една или друга причина все не успявах да се добера до нея. Нямаше как просто да не я купя! В същото кашонче се намираше и "Фирмин" на Сам Савидж - друга книга, която искам да прочета. Та, равносметката е - прибрах се в София сдобила се с две страхотни книги на половин цена и почти без пукнат лев в джоба, за което обвинявам Мила, колкото и да я обичам. :-D

Издателство: Жанет 45

О, музо, възпей невероятния талант на Джефри Юдженидис и неговия прекрасен превод на български език от Милена Попова! Сега сериозно - 700-те страници, които се крият зад светлосините корици на "Мидълсекс" се четат изключително лесно. Та чак ти е неприятно, тъй като впоследствие разбираш, че това е книга, която не искаш да свършва. Признавам, че писането на това ревю ще е изключително трудно, тъй като да пишеш/говориш за тази книга не е никак лесно - не само заради нетрадиционната история, но и заради смесицата от чувства, които тя предизвиква.

"Мидълсекс" е роман за една семейна история на три поколения гръцки емигранти в САЩ, криещи в себе си една мутация на рецесивен ген. Този ген бива предаван от поколение на поколение, докато не се преборва за надмощие в Кал, през чийто поглед са разказани историите на предците му.

Кал е роден два пъти. Един път като момичето Калиопа, излизайки от утробата на майка си, и втори път - на 14-годишна възраст  в една болница, когато откриват странния характер на нейната физиология, като момчето Кал. Да, той/тя е хермафродит. Вероятно звучи повече ужасно и чудовищно, отколкото интересно, но никой не избира гените си, нали така?

Този малък и самотен ген, който обърква живота на семейство Стефанидис в неговото трето поколение, започва своя път през далечната 1922 г. в гр. Смирна, днешна Турция, дълбоко заровени в Дездемона и Лефти Стефанидис, които бягайки от геноцида в Гръцко-Турската война емигрират в Америка. Тяхната роля в цялата история не е никак маловажна и е доста ключова в пътя на рецесивния мутирал ген. Последващите събития в Америка през миналия век оказват различно отражение върху рода Стефанидис. Тук се преплитат различните сътресения на американското общество - сухият режим, контрабандата на алкохол, войните, бунтовете на чернокожите, сектите, с опитите на яя (баба) Дездемона да запази патриархалното в семейството... И както винаги се оказва, съдбата има собствени планове за случващото се, които доста често се различават от желанията на хората... А и както вече знаем, и гените имат пръст в цялата тази бъркотия, наречена живот.

В заключение, "Мидълсекс" не е лесна книга. Това е книга за намирането на собствено място в света, независимо от това колко си различен (различен не означава по-добър или по-лош), за себеприемането на това различие и заличаването на всички канони, отричайки това, което не е "нормално". А това не е никак лесно, защото отвсякъде ни заобикалят етикети...

На края на това ревю все още не съм сигурна доколко точно пресъздадох мислите си за този роман. Роман, който би могъл да се опише само с една дума - прекрасен. Неслучайно е спечелил "Пулицър", както и симпатиите на читатели, и критици. Горещо препоръчвам!

Още ревюта ще намерите тук:

• Книголандия
• Вълненията на Точка
• Книгозавър
• Sun's Calling
• webcafe
• БХК
• Capital

Истинската история на едно момче в "Има крокодили в морето"

След кратко затишие, се завръщам с публикация за една удивителна книга на Фабио Джеда, чиято премиера в България беше преди малко повече от два месеца. Е, аз като виден книгохолик, чаках с нетърпение да се сдобия с нея, но по една или друга причина, успях едва преди около седмица, и едва вчера я прочетох.

Издателство: Жанет 45

Тази на пръв поглед малка книжка със странно заглавие всъщност се оказа, че крие зад кориците си една голяма история. История за едно момче. От Афганистан. Няма как да не направя паралел с книгата на Халед Хосейни - "Ловецът на хвърчила". Но с една огромна разлика - докато при Хосейни става въпрос за художествена измислица, то тук историята е реално случила се. Енаятолах Акбари е реално съществуваща личност, която в действителност е преживяла това, което е описано в книгата. Тук е моментът да вметна, че "Има крокодили в морето" представлява един разказ на Енаятолах, кратък и въздействащ, който се чете изключително лесно, но през цялото време те стиска за гърлото, защото знаеш, че това се е случило и продължава да се случва на определени места по света.

„Нуждата да емигрираш понякога е равносилна на нуждата да дишаш”. Този цитат дава достатъчно добра идея какво тласка едно дете да работи на много места, да спи из паркове, да се прехранва с каквото намери, като междувременно преминава нелегално няколко различни държавни граници. Бягайки от родния Афганистан, след като е изоставен от майка си в Пакистан, Енаятолах е принуден да се превърне в емигрант, търсещ своето спасение в Иран, Турция, Гърция, та чак до Италия, където намира своя дом. Нещо, което мнозина други не успяват да сторят...

Да, тази история ме накара да се замисля дали имам нужното основание да се оплаквам от живота, който имам. Не, нямам. Вероятно и вие нямате. Защото не ни се налага да се борим за правото да дишаме свободно, да учим, работим. Защото в главата ни не кънти собственият ни глас, питайки ни дали ще доживеем до утре, дали няма да ни убият на улицата защото брадата ни не е достатъчно дълга. Или пък, защото не принадлежим към "правилното" - било то етнос, религия или пол. Достатъчно е да се обърнем и да погледнем към други държави и ще видим, че в 21-ви век такива неща все още се случват. Все още има такива места по света, в които хората нямат нашия късмет - да не се страхуват, че ще бъдат убити, защото са били родени такива, каквито са...

Други ревюта за книгата:

• в Книгозавър
• в Книголандия
• в Аз чета
• в Lammoth

За "Невидимите кризи"...

Знаех, че ще ми е трудно да пиша за новата книга на Георги Господинов, още докато я четях. Знам, че за каквото и да пиша на този български автор, ще ми е трудно. Лошото е, че не ми става по-лесно, виждайки белия лист (дори и виртуално). Не, не ме разбирайте погрешно. Книгата oпределено е от тези, които ти завъртат главата още от първата страница, а с последния си ред те оставят напълно безмълвен и мислещ.

Издателство: Жанет 45

Тези двеста страници с публицистични текстове на Георги Господинов се оказаха в ръцете ми навръх поредната криза, тресяща както страната ни, така и света. Не, няма да говоря за политическата ситуация, но "Невидимите кризи" сякаш идеално се слива в унисон с нея. По темата препоръчвам ви да прочетете интервюто на автора пред "Дневник" - Георги Господинов: Въпросът не е кой ще плати сметките, а кой ще плати проваления живот.

"Невидимите кризи" подхваща цял куп теми, които обикновено биват незаслужено измествани от дневния ни ред. Като започнем от осмислянето на социализма, минем през българския манталитет и стигнем до факта, че без литература целият ни свят е напълно загубен, ще стигнем до извода, че кризите ни стават все по-страшни. Но не кризите, свързани с липсата на нещо видимо - тях винаги ги е имало и ще продължава да ги има. А именно онези - невидимите, при които положението наистина е сериозно. 

Осмислянето на тази книга, обаче, никак не е лесно. Зад прекрасната ѝ корица* са поместени две части с по 20 истории във тях.  Всяка една от които, ще те държи изключително здраво за гърлото, карайки те да осмисляш неща, за които си мислиш, че знаеш всичко. Неща, които те радват, натъжават, плашат, или просто неща, които избягваш да признаваш дори пред себе си. От време на време тези неща ще те усмихват, само за да ти ударят шамар на следващото изречение. И въпреки това, ще те нарича "красив", защото "четящият човек е красив". 

Тук трябва да отбележа, че никак не се разбирам с книги с публицистични текстове. Ужасно ми е трудно да ги чета. Тук дойде първата ми изненада от книгата. Тя се четеше изключително лесно, чак неестествено. Имах чувството, че това е роман, толкова сполучливо са подбрани и подредени текстовете, че не ми се искаше да свършва. А буквално книгата се чете на един дъх. Неотдавна писах за един друг автор, към когото изпитвам почти наркоманска зависимост. Е, сега с чиста съвест, мога да добавя и Георги Господинов към този списък. Не ми се искаше "Невидимите кризи" да е толкова кратка. Ама никак не исках!

В заключение, искам да споделя мнението си, че "Невидимите кризи" е абсолютно задължителна книга в днешни времена. Книга, която е жизнено важно да бъде прочетена, защото е интелигентна, емоционална, пълна с живот. Защото ни кара да мислим...

*Невероятната корица е дело на Ина Бъчварова и Владимир Венчарски.

А ако не съм се справила с нелеката задача да ви убедя да прочетете тази великолепна книга, то преди да сте се отказали напълно, прочетете и ревютата в:

• Литературата Днес
• Книжен Жор
• Книголандия
• Аз чета

Първа среща с Джеймс Клавел...

... или накратко за "Цар Плъх"

Отдавна слушам хвалебствия за романа на Джеймс Клавел "Цар Плъх" - още от гимназията. Но чак сега успях да ѝ позволя да ме обсеби за известно време. И определено добрите отзиви са основателни. 

Издателство: Сиела

Действието в романа се развива в края на Втората световна война там, в японския военнопленнически лагер Чанги в Сингапур. В него англичани, американци и австралийци са принудително захвърлени в безмилостна битка за собственото си оцеляване. Те живеят сред глад, мизерия и множество болести, които са се превърнали в ежедневие. Ден след ден. Сред тях, обаче, се откроява фигурата на Царя. Единствен той е сит, здрав, облечен в чисти дрехи. И притежава огромна власт - властта на парите. Неговата пресметливост, нюх към търговията и умението да извличаш облаги от нещастието на околните го превръщат в най-влиятелната фигура в лагера. 

Всъщност, това е книга именно за Царя. Една история за приятелството, за омразата, за вечното надлъгване, за обикновените човешки слабости по време на война. Но всъщност, това е и история за надеждата. Надеждата, която ти дава воля да живееш, да се бориш. Ден след ден. Докато не те освободят. След което идва въпросът дали ще успееш да се справиш с нормалния живот след като си минал през ада на Чанги...

Романът действително е написан много добре и определено ми хареса. С едно изключение - прекалено бавно се развиваше действието (според мен), което е и единствената причина да му дам само четири звездички в Goodreads. Но краят определено си заслужава!

П.П. "Цар Плъх" е част от т.нар. Азиатска сага на Джеймс Клавел, от която ми предстои в скоро време да прочета романа "Шогун". 

 П.П. 2 Прочетох я на Покетбукчо, въпреки това слагам тази корица, колкото да има някаква визуализация на романа.