 | |
| Издателство: Жанет 45 |
Въпреки добрите отзиви за тази книга, бях скептична, че ще ми допадне. Не за друго, а защото повествованието се води от първо лице. Неслучайно я започвах на няколко пъти, защото бивах прекъсвана, нишката на действието ми се губеше и хоп, хайде отначало. До вчера. Буквално за няколко часа "Неохотният фундаменталист" от Мохсин Хамид ме погълна.
Книгата представлява един сладкодумен монолог на главния герой, който, както ще разберем, се казва Чангиз. Чангиз е пакистанец, получил шанс да изживее своята американска мечта. Завършва с отличие Принстън, започва хубава работа, намира и любовта... И въпреки това, Чангиз е като дърво без корен в Америка, която не може да почувства като своя, но... Ню Йорк е градът, в който той намира своето място. А и все пак в Ню Йорк живее тя - Ерика, момичето, в което той се влюбва до полуда. Всичко изглежда идеално...
Докато не идва денят, който всички ние знаем - 11 септември 2001г. С кулите близнаци рухва и привидното равновесие в живота на Чангиз. На летището, той получава внимание като потенциален терорист. Ерика изпада в депресия, поради невъзможността да преживее миналото. Със засилването на напрежението между родния Пакистан и Индия у Чангиз започват да изникват редица фундаментални въпроси - Кой е той? Къде са неговите корени? Заслужава ли си?
Повече от самата история няма да разкривам, защото някои неща не бива да бъдат разказвани. Всеки сам трябва да си направи изводите. Единственото, което ще кажа в заключение е, че това е напълно емоционална книга. Книга, криеща много пластове. Както и самият живот, но в 200 страници...
